Често ходеше в метростанцията близо до квартирата си, за да релаксира. Самата атмосфера – няколко метра под земята, стотици непознати хора… Минаващи постоянно влакове, които отнасят със себе си цялата суматоха, която се връща отново със следващата мотриса.
Всичко това изключително много му помагаше да се отпусне. Успяваше по някакъв свой начин да се откъсне от света за известен период от време. Оставаше анонимен сред всички тези странници, а в последно време прекалено често изпитваше нужда именно от това.
В продължение на една година му се наложи да ходи на работа с метрото. Всяка сутрин се качваше на влакчето, което го водеше към центъра; измъкваше го от невзрачността на крайните квартали. Светлината на утрото на излизане от подлеза даваше началото на новия му ден.
За тази година беше развил особена чувствителност към всичко, свързано с метрото. Беше станал свидетел на тъги и радости – съзнанието му бе запечатало следи от десетки съдбовни мигове. В много от случаите му се искаше да узнае повече за тези хора, да каже на света за тях. Но постепенно започна да осъзнава да осъзнава нещо: „Може би трябва да се радвам, че сигурно няма да ги срещна повече. Иначе не биха били толкова забележителни.”
Сега за пореден път стоеше с разтворена книга в ръка, без да я чете. Погледът му се местеше постепенно върху всеки един от чакащите. Метростанцията за пореден път бе приютила неспокойната му душа. И беше готов да се върне към изхабеното си ежедневие на повърхността.
Искаше да промени към по-добро поне един човешки живот. Но знаеше, че понякога и най-малките жестове правят хората щастливи. „Е, не е като да прибереш бездомно коте у дома си, но…”
Много държеше „ощастливеният” да бъде някой добър негов приятел. И не ставаше въпрос за обикновена приятелска проява. Нуждаеше се от нещо, което да разтърси въпросния човек, помагайки му да направи огромна крачка напред.
Опитваше се да намира у приятелите си следи от… изгубени надежди. Знаеше, че няма нищо по-хубаво от това да се сбъдне най-голямата мечта от детствотото ти. Изглеждаше странен, докато разпитва за детските мечти на другарите си. А и му беше интересно. Така научаваше повече за тях. Беше прекрасно да открие, че първите му въжделения са били споделяни от близките му хора, още преди да ги познава.
Веднъж говореше по тези въпроси с Ю. Познаваха се отскоро, но вече бяха достатъчно близки. Фактът, че тя имаше приятел, донякъде помагаше и на двамата да преодолеят първоначалните задръжки в разговорите. Не беше тайна, че се харесваха, а и според всички си подхождаха. Ако не и двамата, то той със сигурност съжаляваше, че не са се срещнали по-рано.
Питаше я за всичко – от детските мечти до плановете й за бъдещето. Търсеше мястото, където може да се „вмъкне” и да сбъдне едно нейно желание. Когато тя му спомена за любимата си група от ученическите години и за единствения им албум, който не беше успяла да си набави, той вече беше наясно, че това е времето и мястото. Всички знаеха, че е меломан, но никой не знаеше за тайната му ценителска колекция. От онези, които обикновено хората имат, но не казват на никого за тях.
Когато се прибра, той отвори шкафа си с ценни дискове и й опакова любимата си тава – тази, която тя желаеше от години. Щом на сутринта Ю се събуди, до главата й стоеше малка опаковка и бележка „От приятел. И ценител.”
За нея не беше трудно да се досети от кого е. не само защото той единствен знаеше малката й тайна. Просто го познаваше и думата „ценител” му отиваше най-много. Защото и тя го ценеше. Пък и бяха много малко хората, които познаваше, способни на подобна жертва. Ако той не беше и единствен…
Имаше силно изострено чувство за чест и силен респект към някои неща. Беше способен да се скара и с най-добрите си приятели, заради неуважение към ценности и символи, които смяташе за свещени.
Нерядко се случваше да опълчи срещу цяла група от хора, поради силния си култ към храната. Другите смятаха това за странно, но той просто не позволяваше да се говори в негово присъствие негативно за хляба например. Довод – в т. нар. трети свят, а дори и в родната му страна има хора, които се трудят ден и нощ, за да осигурят на семействата си нормална прехрана. Именно затова смяташе за недопустимо някой да се държи неприемливо с нещо, което е витално за други.
Същото бе и с държавните символи. Без да изпада в крайности и без патриотизмът му да преминава в шовинизъм, просто нещо в мозъка му прещракваше, когато чуеше националния химн. Чувството за дълг караше сърцето му да потръпва при всеки звук, посветен на прадедите му и величието на родината. А с трибагреника просто никой не трябваше да се подиграва. Той най-мразеше, когато някой си слага чуждо флагче в стаята. „Това е чисто и просто неуважение към стотици хиляди воини, дали живота си за нашата страна.”
Макар и неразбираемо за много хора, в голяма част от своите постъпки той се водеше от чувството си за чест. Чувстваше как то се увеличава все повече с годините. Знаеше, че ще достигне връхната си точка в момента, в който създаде свое семейство. И осъзнаваше, че това рано или късно ще му донесе неприятности.
Возеше се на прибиране към къщи в претъпкания автобус. Навсякъде около него имаше студенти, най-вече студентки – всякакъв тип: високи, ниски; руси, тъмнокоси; светлокожи и по-мургави. Изведнъж започна да се пита какъв тип жени точно харесва.
Оглеждаше всяка една от тях – цветът на очите, формата на носа, скулите, веждите, плътността на устните… И във всяка откриваше прилика със стари свои приятелки. Знаеше, че няма точно конкретен тип, който предпочита, понякога дори се бе изненадвал от избора си.
Опитваше се да направи някакви приблизителни изчисления точно коя форма от лицето и тялото му харесва най-често у момичетата. Така или иначе вкусът му бе различен от повечето момчета, които познаваше. Постепенно тази игра започна да му хареса. Избираше си какво точно му се нрави у момичетата наоколо и започна да си изгражда образа на мечтаната жена. На тази, която щеше да остане само в мечтите. Или ако я срещнеше, просто пътищата им щяха да се разминат, беше сигурен в това.
Просто не вярваше в перфектната любов. Смяташе, че човек просто обича. Обича, както само той си знае, и както никой друг не обича – всеки се отнася към партньора си индивидуално, според възпитанието и мирогледа си. Често му минаваше през главата, че начинът, по който си израснал, и компанията, в която си го направил, оставят дълбока следа в съзнанието и в крайна сметка се получава нещо като Едипов комплекс. Не че се любуваше особено на подобни психологически „глупости”, но просто трябваше да се интересува и от това, за да постигне желаната висота в интелектуално отношение.
Пътуваха във влака – групичка от около дузина младежи, връщащи се от зареждаща петдневна екскурзийка в провинцията. Тогава едно от момичетата, несхванало тънкия му хумор, му каза: „Знаеш ли, ти си странен?!”. След около час път по различен повод му го каза отново.
Преди това бяха контактували около 30 секунди – беше разделил с нея сандвича си на един от излетите. Но всичко, което му каза през тези 6 дни се въртеше около това „Странен си!”. Той не можа да разбере какво влагаше момичето в тези думи. Но дори не опита – не го интересуваше дали е отрицателно, защото така или иначе беше вярно.
Реши да я провокира в края, когато всички се сбогуваха на гарата. Приближи се и я прегърна толкова нежно, колкото и неочаквано за всички. После й прошепна на ухото: „Странно е, но се радвам, че се запознахме.”. Не очакваше кой знае какво, но остана доволен, когато тя каза високо: „Беше ми приятно. Остани все така странен! Понякога помага.”. При различни обстоятелства всяка друга би го погледнала с насмешка и недоумение.
Знаеше, че най-вероятно няма да я види повече. И все пак бе постигнал нещо – в три изречения бе успял да си докаже, че е интересен по различен начин. Но също така знаеше, че тя не е права – неговата странност рядко помагаше. Изключително рядко.
Пътуваха във влака – групичка от около дузина младежи, връщащи се от зареждаща петдневна екскурзийка в провинцията. Тогава едно от момичетата, несхванало тънкия му хумор, му каза: „Знаеш ли, ти си странен?!”. След около час път по различен повод му го каза отново.
Преди това бяха контактували около 30 секунди – беше разделил с нея сандвича си на един от излетите. Но всичко, което му каза през тези 6 дни се въртеше около това „Странен си!”. Той не можа да разбере какво влагаше момичето в тези думи. Но дори не опита – не го интересуваше дали е отрицателно, защото така или иначе беше вярно.
Реши да я провокира в края, когато всички се сбогуваха на гарата. Приближи се и я прегърна толкова нежно, колкото и неочаквано за всички. После й прошепна на ухото: „Странно е, но се радвам, че се запознахме.”. Не очакваше кой знае какво, но остана доволен, когато тя каза високо: „Беше ми приятно. Остани все така странен! Понякога помага.”. При различни обстоятелства всяка друга би го погледнала с насмешка и недоумение.
Знаеше, че най-вероятно няма да я види повече. И все пак бе постигнал нещо – в три изречения бе успял да си докаже, че е интересен по различен начин. Но също така знаеше, че тя не е права – неговата странност рядко помагаше. Изключително рядко.
Мразеше, когато става така. Поредната току-що си беше отишла. Никакво обяснение, никакво извинение, нито пък последно „Сбогом!”. Просто бе изчезнала от живота му. Точно по същия начин, по който се бе появила – изневиделица.
А той не искаше никоя да е просто „поредната”. Беше готов да прави компромиси, да се раздава, да обича безрезервно. И този път обаче връзката се превърна в една нереализирана мечта – неговата мечта за хилядите начини, по които може да направи една жена щастлива, да й покаже, че е неповторима и единствена на света.
Винаги си правеше планове, но те свършваха някъде неопределено в близкото бъдеще – никога не си мислеше за продължителна връзка, понеже осъзнаваше, че има труден характер и въобще не е лесно да се живее с него. Беше го изпитал вече с няколкото приятели, с които бяха делили една квартира през годините. И въпреки че с жените беше различно, не искаше да рискува.
Мечтаеше поне веднъж в месеца да им се случват от онези вечери, в които луната свети само за тях двамата, когато все едно са сами на света и т.н. „Банално, но красиво сравнение”. Винаги си правеше „домашното” – проверяваше всички места, които биха й харесали, избираше най-подходящото според случая и към всичко това добавяше разнообразна културна програма за предястие. И винаги знаеше, че си прекарат добре, както и се получаваше.
Все някога обаче идваше и моментът, в който всичките приготовления за поредната страхотна вечер оставаха напразни и дамата му за вечерта просто не се появяваше: „Домашното пак остана непроверено”. Беше се научил, че няма смисъл да чака много, особено ако не му вдигат телефона. След десетина минути си тръгваше.
А не беше от хората, които бяха завели друга жена на същото място. Не и със същото чувство. Просто имаше особено мнение за индивидуалното отношение: когато някой означаваше нещо за него, той го обгръщаше с внимание. Хората, които го познаваха добре, винаги можеха да разберат кога някой му е по-симпатичен от друг. Това често му бе създавало конфликти, но и нерядко бе помагало.
Никога не се обръщаше към различните си партньорки по един и същи начин. Точно това означаваше за него терминът „индивидуално отношение” – „”Човек е единствен и неповторим сам по себе си. Ако ти е скъп, не трябва да го приравняваш към други.”.
Твърдеше това, въпреки че съзнаваше, че може да обича само по един начин – безрезервно и много често глупаво. Обаче винаги бе решен да дава всичко за човека до себе си. „Поредната” обаче явно не държеше да бъде обичана по този начин. Не и от него.
„Неин проблем!”
21.30.Свечерява се. В ушите му (през слабите слушалки с надпис Sony, които само след 17 часа ще спрат да работят) звучи меланхоличното и носталгично "Landing in London" на 3 Doors Down. Бързият влак за Кардам и Силистра потегля. Някак странно впечатление му прави надписът София , който се отдалечава заедно с гарата, която обозначава.
Помисля си:"Да не би това да започва да ми липсва?!?".
взема лист и химикал и започва да нахвърля мислите си...
И все пак... Напуска своя подреден вече свят. Наистина е изградил миниатюрен макет на един нормален човешки живот: ходи на задължителна работа всеки ден (е, добре, малко преувечличих, става въпрос за лекции); има за хоби това, което му харесва (и което всъщност е действителната му работа); получава заплата (скромен хонорар, но пък засега е доволен); има прекрасни приятели (с единия вече живее, с другите се разбира чудесно, дори отива на бал на двамата, с които са прекарали четири неразделни години); живее в що-годе нормална среда... Само че още явно не е узрял за брак (!?!)...
А сега... Сега е странник, герой-нарушител, разбиващ своя космос, за да се завърне към корените си...
"Посъбужда" се, оставя химикалката и се оглежда. Мамка му, влакът едва минали София-Север...
Правеше всичко възможно Тя да се чувства като царица, да знае, че щом са заедно, е „Най”. Не настояваше да плаща сметките, защото знаеше, че в повечето случаи това обижда. Поне обиждаше повечето жени, с които излизаше. Ходеха на най-романтичните места, изкарваха си перфектно. Той просто си правеше „домашното” – всичко, което би я накарало да се почувства повече от добре.
Усети, че започва да се старае повече за външния си вид, когато е с жена. Все пак го правеше и за двамата. Знаеше, че когато тя е щастлива, той също ще бъде щастлив. Така беше устроен. Осъзнаваше, че този подход може да му изиграе лоша шега, но в крайна сметка продължаваше по същия начин. „Щом ми е добре с нея, тя трябва да си изкарва много по-добре с мен”.
Често обаче нещата се развиваха по лошия сценарий. Виждаше как приятелките му постепенно губят интерес, срещите им ставаха все по-редки, докато накрая съвсем прекъсваха. Първоначално го отдаваше на мобилността на професията си, но след поредния път осъзна, че причината е друга. Просто още не беше намерил жената за себе си. Тази, която да си струва всички усилия.
Обичаше да чете докато пътува с рейса или в метрото. Някак странно успяваше да се абстрахира от обичайната навалица и блъсканица в претъпкания автобус. Навлизаше в онзи фикционален нов свят и игнорираше абсолютно всичко, което го заобикаляше.
Обикновено от унеса го вадеха само контрольорите. Имаше обаче и изключения. Такова имаше и в този случай. Симпатична млада дама, привидно на неговата възраст или година-две по-малка, без да иска го закачи с дамската си чанта. Той с усмивка вдигна поглед от книгата, искайки предварително да покаже, че няма проблем. Тогава, за първи път от доста време насам – беше се случвало и преди, се почувства като в онази песен на James Blunt, където един мъж среща непозната жена в метрото. Мигът, в който погледите им се засичат, се запечатва завинаги в съзнанието на мъжа.
Момичето се извини с леко смущение. Той обаче не искаше да спре да гледа загадъчната й усмивка. Това беше неговата представа за красота – ненатрапчива, обикновена и все пак изключително красива. За пореден път съжали, че не носи апарат със себе си. Просто щеше да я снима. Както би снимал и предишните, които му правеха подобно впечатление. Просто искаше да покаже на света че красотата съществува. „I don’t think that I’ll see her again, but we shared a moment that will last till the end…”
